Преплетените бял и червен конец, които на 1ви март се превръщат в нещо повече -  в символ на новото начало и на българската традиция да отбелязваме това начало по уникален начин.

Обичаят да се носи мартеница има български корени и това е факт, а разпространението му в съседните държави като Румъния и Гърция и то в районите, граничещи с България, само доказва неговата значимост.

Съществуват няколко предания за началото на този обичай, като три от тях, най-популярните са свързани с основоположника на българската държава – хан Аспарух.

1 Според едно от преданията сестрата на хан Аспарух му изпратила нишан - китка, привързана с бял конец към крака на лястовица. Конецът бил толкова стегнат, че прорязал крака на птицата и го оцветила в червено. Аспарух и прабългарите, които го съпровождали били толкова радостни, че от деня, в който пристигнала лястовицата, вярва се, че това е 1 март, българите започват да носят червено-бели мартеници символ на здраве, щастие и сполука.

2. Друга от легендите за мартеницата разказва как владетелят на прабългарите, хан Кубрат, повикал петимата си синове и ги накарал да се закълнат, че няма да  се разделят и ще бъдат винаги заедно.  След време хазарите нападнали прабългарите и пленили дъщерята на Кубрат – Хуба. Най-големият от братята - Баян, признал хазарското владичество и останал при пленената си сестра. Другите четирима тръгнали да търсят свободна земя. Единият се отправил на север, а другите - Аспарух, Кубер и Алцек, потеглили на юг.

Преди да се разделят, братята тайно се уговорили с Хуба и Баян Аспарух да им изпрати птица, вързана със златна нишка на крачето, която ще бъде знак, за да избягат. Не след дълго птицата долетяла и както се били разбрали, Хуба и Баян избягали от хазарското пленничество и достигнали водите на Дунав. Тук спрели, защото не знаели накъде да тръгнат. Само птицата можела да им покаже пътя. Баян взел бял конец, който Хуба вързала на крачето на гълъба. Пуснали птицата да полети, но в този момент се появили преследвачи от хунското племе, които започнали да ги обстрелват. Баян бил ранен от стрела и началото на конеца, който държал, почервенял от кръвта му. В този момент на другия бряг на реката се появил Аспарух с неговите войници и успял да отблъсне преследвачите от вражеското племе.

Аспарух помогнал на Хуба и Баян да минат реката. Взел конеца от Баян и завързал белия му край с червения. Закичил всеки един от своите войни с късче от този свещен конец. След това застанал пред войската и признал, че той и неговите братя не са се вслушали в съвета на баща си и така са заплатили с кръвта си своето разединение. Заръчал червено-белият конец никога да не се разкъсва, символизирайки сплотеността на българите.

3. Третата хипотеза в голяма степен повтаря фактологията на втората. Според нея само Хуба била в плен на хазарите.  След като получила вестта от брат си Аспарух по един сокол, че е намерил свободна земя, вързала бял конец за крака на птицата и тръгнала след нея. Така стигнала до бреговете на Дунава, но преследвачите й успели да я настигнат и да я ранят, а кръвта й обагрила конеца. Аспарух започнал да късал конци от бяло-червената нишка, връзвал ги на ръцете на войниците си и повтарял: “Нишката, която ни свързва, да не се прекъсва никога. Да сме здрави, да сме весели, да сме щастливи, да сме БЪЛГАРИ… Бил ден първи, март, лето 681".

От тогава, бяло-червеният конец е здравата нишка, която свързва българите по света в едно. Тя е пожелание за здраве, сила и щастие, но и напомня на всички, че сме българи - където и по света да се намираме.